ЗАЛЕЗ

           (Не изгрява слънцето от изток 2017)        

*

Кой пося неверие

и страх от утрото

донесе в младостта ми

Кой открадна слънцето

и в черно оцвети кръвта ми

Кой в душата ми пръсти нечисти зарови

Кой

И в скитник превърна ме

непознаващ  покой . . .

*

За какво си ми Свят

Задушават лъжи твоето време

Срещу шепа пари

ехидно търгуват се истини

Непробудно спят съвести

а в съня им

разкош и величия

Мълчаливи са дните ти Свят

пепел сива от догорели огнища. . .

*

Настана ли залез Шамс от Тебриз

Столетия седем с прах земята покриха

и прокуден е Бог

а не търси любов човек от човека

В нозете си гази мъртви изкуства

а в душата му

убиецът твой диша. . .

*
         (Не изгрява слънцето от изток 2017)

Нарисувай ми сърце

на бара с водка

запали го

Двама с теб в погрешен ден

Навън крещи дъжда

Нощта приижда в синьо . . .

*

           (Среднощия 2016)

Момента,

в който осъзнаваш, че си се влюбил

само за да нахраниш поета в себе си.

Да му дадеш крилете за онзи полет, в който единствено се усеща жив.

Без да потърсиш душата и.

Да вземеш набързо възможно най-много стихове и да си тръгнеш...

Цинично е. Жестоко.

Ще ми се, в своя защита,

да посоча нежеланието да бъда нараняван никога повече.

Но е недостатъчно...

Довечера ще се върна при нея.

Ще вляза в нея.

И господ да ми е на помощ...

ПИСМО ДО КРАСИВОТО СЛЪНЦЕ

                      (Среднощия 2016)

Отново изгряваш в утрото алено

И взираш се в най-вълшебното цвете

Което в душата ми тихо цъфти

Обърнало взор към небето

То оглежда се, Слънце, във твойте лъчи

И разтваря листенцата цветни

Те ухаят на младост и пъстри мечти

И е толкова нежно, усещаш ли…

Завидя ли му, Слънце, завидя ли, кажи

Та изригна с лъчите си, светлите

Най-вълшебното цвете ти изгори

И сега то ухае на пепел…

Отново изгряваш във утрото алено…

Но моята усмивка не ще да усетиш

Кажи ми, Слънце, проклето да си

Кому е нужно ти днес да светиш…

                                            29.02.2016

*

             (Среднощия 2016)

Дъжд

непокорен и силен

отново биеш в стъклата ми.

Не ме е страх

Дори, умолявам те

влез

и измий в душата ми…

*

              (Среднощия 2016)

Неоткъснатите ягоди ухаят

на очаквания  презрели и на самота

на безсмисленото скитане на вятъра

и на все по-нежеланата роса

Стих мой ненаписан  също

като ягодата неусетила усмивка

в мен тъгуваш и линееш

и виновно аз мълча

НА СЕРВИТЬОРКАТА ОТ РУШИАЗ

                   (Среднощия 2016)

Но господине

моля ви

не късайте липата.

Така красива е

и как ухае на мечти…

Ми каза тя

а после чашата с кафе остави

и бавно самодивите си стъпки скри…

Ах, Липов Цвят

как завидях ти само

че в утрините тя издирва първо теб

за да те вдиша нежно

и да те погали…

Дърво да бях родил се

не Поет…

                             08.37    20.06.2016

Дядо ги обиждаше на ЧАЙНИЦИ

            (Писма до Красивото Слънце 2015)

ЧАЙНИК – това е биещ на кухо съд ,

който, напечен от жегата ,

шумно изпуска пара

и се самолишава от съдържание .

Господи ,

колко много чайници си сътворил . . .

                                  31.05.2010.

*

           (Писма до Красивото Слънце 2015)

Тихи утрини
Бели ята
Необятно е
Нежно е
Синьо
Моята усмивка
Твоята малка ръка
И вълшебства
И влюбени мигове

ЗАПОЗНАНСТВО НА ПОЕТИ

               (Среднощия 2016)

Здравей .

Ти на колко себеубийства си .

Аз всяка нощ умирам

а с утрото се раждам отново .

Ела

нека  дочакаме заедно

последната от всички смърти . . .

ЗА ПОЕТИТЕ

               (Среднощия 2016)

Всички Поети са странни птици.

Освен с цялата вселена, те имат удивителната способност да общуват с Тишината. Тя често се оказва в ролята на техен събеседник и колкото и невероятно да звучи, с нея Поетите споделят най-много. Понякога за тях тя остава единствен приятел, спасение и възможност за бягство. Нейното постигане е най-лесно чрез друг техен неразделен другар – Самотата. Затова и не бива да Ви учудва, че тези странни птици често се стремят към нея. Само и единствено когато й гостуват, те намират така нужното за техния душевен мир спокойствие. И моля Ви се, не се опитвайте да ги изтръгнете насилствено от Самотата. Подобен акт може да ги разруши. Те сами ще си тръгнат от нея, когато са готови за това. И отново ще бъдат на Ваше разположение.

Друга характерна черта за тях е невероятната им способност да създават Светове, паралелни на Реалността, но много по-красиви и съвършени от нея. Поне според мен тази тяхна способност ги отличава най-много сред представителите на другите изкуства. Именно при Поетите въпросните светове са до най-голяма степен реални. Емоционалният заряд на преживяното в „сътворения от тях свят“ не отстъпва по сила на породеното от Реалността. В това отношение тези нежни души имат привилегията, ако нещо в живота не им хареса, те да го заменят с друго, реално несъществуващо, на което обаче да се наслаждават напълно реално. В този смисъл може да се каже, че Поетите са най-изкусните и велики крадци… Крадци на Красота. Ако не им я даде животът даром, те си я създават сами. Но не им завиждайте. Колкото по-талантлив е даден Поет, толкова по-силни са емоциите, изживени в „откраднатия свят“. А завръщането към Реалността се превръща в болезнено и дълго пътуване… Често дори нежелано… А понякога и невъзможно. И тогава той остава „там“ завинаги…

*

              (Писма до Красивото Слънце 2015)

Не пречете на човека

да изпълни целта си.

Не искате да му помогнете –

това е разбираемо,

но недейте да го препъвате.

Подло е.

Оставете го на спокойствие,

да постигне мечтата си.

Оставиха го.

И той скочи от прозореца...

                       05.05.2010

БЯЛО

            (Писма до Красивото Слънце 2015)

Утро е .

Навън излизам слънцето да поздравя

и отново влюбил се в небето синъо ,

мечтая с птиците да полетя .

И отново с вятъра във надпревара

се понасям през обширното поле ,

на брега на своето море застанал ,

пясъчни дворци строя .

И не искам да повярвам ,

че ще свърши всичко с вечерта...

* 

            (Писма до Красивото Слънце 2015)

Красиви дни ,

омагьосани нощи

и полет със птичето ято ,

с клонче вишни в ръка и

                      красива жена

и море

             и лазури

                              и лято .

                                юли.2002         

*

             (Писма до Красивото Слънце 2015)

Зиме ли гинат цветята,

зиме, под белия сняг? 

За тях ли студеният вятър

навява преспи в полетата пак?

Зиме ли  се ражда тъгата? 

Най-жестоки са зимните дни. 

Залостете още по здраво вратите си.

Дошла е зима във ваште души.

                                  2002

*

            (Писма до Красивото Слънце 2015)

Ветровете на юг са топли и меки.

Нежността,

с която преминават през косите ми сутрин,

по удивителен начин ми напомня за

малките и бели ръце,

с който ме прегръщаше.

Обратно на тях,

ветровете на север са сурови.

Леденият им пронизващ дъх

е достатъчно основание,    

в обширните северни степи

да няма нито едно цвете.

Те са смразяващи

досущ като нейния поглед,

когато си отиде.

(никога няма да го забравя)

А ти, ветре,

задухал днес из софийските улици,

ти от къде идеш?

                                 август.2007    

*

            (Писма до Красивото Слънце 2015)

В полета безкрайни,  

с безброй цветове,

сред калинки и славеи приказни,

пристъпваш полека и бавно береш,

своя букет с дъх на приказка.

С цветята ухайни закичваш се ти,

тези , които до лудост обичаш,

те дават ти пъстър свят от мечти,

и полет в небето със птиците.

Късаи цветята, красива бъди,

красива и все по-щастлива,

но докато береш ги,

недеи, не мисли,

че когато цветята се късат –

умират .

                                    лято 2009

*

            (Писма до Красивото Слънце 2015)

Алено цвете мое галено,

самотно себе си красиш,

сред бурените груби избуяло,

сред черните сухи тръни.

Светлина самичко на себе си даваш –

не чакай от другаде лъчи,

ще увехнеш ти , мое алено

цвете , сред черните дни.

По добре те откъсвам веднага,

за да умреш.

Но красиво , нали?

                       Декември.2000

НИЦА

                (Среднощия 2016)

Но Господ-Бог

няма ли очи като твоите 

Той не видя ли

това, което ти видя

Кръвта по земята

Плачът на децата

Срамът на слънцето 

                            16.07.2016

СРЕДНОЩНО

                 (Среднощия 2016)

Животът те мачка ли, мачка

и си готов за стотачка

и себе си на дявола да продадеш.

А той, свил се във мрака,

дебне и чака,

притаен със лукави очи.

А ти. Ти отгоре, къде си?

                             1997

ТОЙ ЩЕ СЕ ПОЗНАЕ

              (Среднощия 2016)

Над София

утрото бавно разтапя мъглата.

Край Невски псета бездомни

с вой посрещат зората.

Дръгливи и гладни се скитат

и вред разнасят мълвата,

че някога славен магьосник на глина

днес министър е станал

и за пари си продава душата…

ПЕСЕНТА НА ШУТА

               (Среднощия 2016)

Тим-тирим, тим-тирим

аз съм най-любимият ви шут

За това, що пея, вий не ме съдете

ветровете ще ви кажат, че съм луд…

Аз ви казвам – Нощ в душите

с гнили нокти, лакомо гребе

и изстръгва тя сърцата ви, докато спите

ще остави само шутското сърце.

Тим-тирим, Земята стара

ми донесе приказка една,

че кога човек е сътворяван

Господ дал му е душа.

Па му рекъл – Чуй, човеко

музиката на света

и се вглеждай в Красотата

но пази се ти от завистта.

Тим-тирим, ако понечиш

сам за божество да се провъзгласиш

ще си взема аз, което

съм ти дал, докато спиш…

Нея нощ мълчат звездите

пее само шутът стар

че е Господ слязъл от небето

и дамгосва своя дар…

                                                     15.06.2016

На В. П.

              (Среднощия 2016)

Там ,

където другите ги е страх

дори да погледнат,

в най - дълбоките и мрачни води на Душата

ти гордо крачиш

Дори не си завил крачолите  . . .

                                02.08.2016

НА Азиз Таш

             (Среднощия 2016)

В необятностите на Босфора

се пресичат

два континента

две култури

два бога .

Ти стоиш на брега

и с душата си

напояваш вълните .

Нека пият .

Душата ти е дълбока . . .

                             20.07.2016

*

             (Среднощия 2016) 

Че  мразим се –

ясно е.

За прощаване –

късно е.

Бавно се сипе пепелта на годините.

Не отвръщай поглед,

в очите ми , сините

себе си виж 

и на Ада градините.

                          31.08.2016

*

               (Среднощия 2016)

Той беше Поет .
Правеше най-красивите фотографии на човешки души .
Беше го страх да заснеме своята

*

              (Среднощия 2016)

Ти помниш ли онази

най-красивата птица

Самотно й беше тук, на земята

И все по-нагоре

и все по-близо летеше до слънцето…

Един ден успя

До него докосна се

И дар му поднесе – пепелта от крилата си…

                                                      06.07.2016

Себеубийствено

                    ( Среднощия 2016)

Вие знаете ли

как се убива поет.

С ноктите остри

на музата гърлото стискате

и здраво държите.

Без нея поетът е само човек

безцелно скитащ и пребиваващ  сред нищото.

А знаете ли

как се погребва душа.

Два грама отрова

в мечтите й сипвате.

Колко просто, нали.

А аз неуспях.

Провалих се в себеубийството…

                                       07.07.2016   

БИЛ СЪМ ТАМ

               (Писма до Красивото Слънце 2015)

Тук славеи песни не пеят

по залез из селските двори

че ни една длан

с усмивка

не ще им трошици нарони 

* 

           ( Среднощия 2016)

Бях ли, не бях ли…

Уморените длани

заравям в очите на времето.

Слепи ли, не ли…

Душата ми вдишва се

Изгубена в  несътвореното

                                    04.07.2016

СИМПАТЯГА

            (Писма до Красивото Слънце 2015)

Малкото кутре на двора

опашка щастливо върти

и пак ми захапва крачола,

и впуска се с мене в игри.

Ръмжи, уж сърдито,

а аз му отвръщам,

катери се цяло по мен,

с лапите малки прегръща ме,

сякаш казва ми – с теб ме вземи.

Не мога, глупаче, не мога,

живея под наем, уви,

когато те зърнат хазаите,

ще изхвърлят и двама ни, разбери.

                         17.10.2002

*

              ( Среднощия 2016 )

Налей ми мъничко Абсент

Налей ми младостта си дива

Едва ли чашата ще събере

Усмивката ти , буйна и игрива . . .

Косите ти ноща ще разплете

Във мен кръвта ти ще попива

Налей ми себе си , дорде

Дъжда се вън излива  . . .

                            23.48       08.08.2016

*

                 (Среднощия2016)

С дъжда на тази тиха вечер

с уханието на твоята коса

рисувам . . .

Изгубвам се в потайностите на очите ти

Разливам се в кипящата ти кръв

Потъвам . . .

Ах. . . Любов

                 пак се удавих . . .

*

               ( Среднощия 2016)

О , нощ . . .

Блестящи в изумрудено  звездите

Абсент разливат  в чашите пред нас

Навярно сън сънувате , докато спите . . .

А тук препуска

Младост във кръвта ни  . . .

                                 01.34     09.08.2016

*

                  (Писма до Красивото Слънце 2015)

Какво ли не опитах да те спра

Не би

И твоите стъпки скриха се отвън

Отиде си

отидоха си с теб морето

луната, лятото и приказния звън

Какво остана ли  

Остана

не много, всъщност нищичко, след теб

Навярно бих могъл , от днес нататък

аз себе си да скрия от света

Но знаеш ли

когато дойде вечер

и уморен от липсването ти  заспя

ще те сънувам , тиха

все така  красива  

и стихове  за теб ще пиша

Живея само за да те обичам

Какво от туй, че няма те в деня

ще те потърся през нощта, в съня си

Ще бъдеш мъничка звезда

ще бъдеш ручей тих в полето

ще бъдеш буен водопад

ще бъдеш всичко, за което

сърцето ми копнее през деня

Ще бъдеш взрив на хиляди вселени

и трепет млад на утринна руса

ще бъдеш най-обикновената

и най-неземната жена

И аз ще бъда с теб, ще бъда

Единствено в съня ми, но ми стига

                             

                                29.05.2015

*

            ( Среднощия - 2016)

На брега

на твоята любов

до дъно себе си събличам

и бавно влизам .

Нося само ненаписан стих

не ме е страх

надявам се да стигне  . . .