Наслаждавам се на блаженството, постигнато
чрез написването на стихотворение.
Нося се сред уюта на красивата му безтегловност…
И внезапно
редакторът ме разтърсва, стиснал здраво
своята неумолима (но честна) брадва,
с която започва чевръсто да подкастря,
говорейки ми бащински. –
“Само толкова? Това ли е? Сериозно?
Ти можеш много повече, момче.
Напусни веднага този сън коварен
и обратно се върни,
на думите отвътре влез.
И не спирай, докато не станеш тях.“
И, поразсънил се, разбирам, че е прав;
че аз самият искам още да се скитам,
из дълбините тайни на езика.
