Скитниче със сини ириси,
от времето излез и себе си срещни
по склоновете, живи, на скалите.
Ела и потърси се
на камъка във разказите мълчаливи,
изслушвани от слънцето с търпение
и по-нетърпеливо – от снега.
В несвършващата песен на реката,
затичана към своето начало –
влез.
В усмивката на ягодата горска
и на козлето диво в нрава весел –
намери се.
Стани трева устойчива, със корен здрав.
Но и бъди неуловимо ехо.
Тук те очаква твоят стих,
без който стъпките ти ще останат празни.
С какво мастило пиша своите стихове?
– С евтин алкохол,
който заповядва на кръвта ми.
Къде работя?
– Работя на място, на което
поетите ги провесват с главата надолу
за развлечение.
Къде живея?
– По-добре това реалността да не узнава.
На кого посвещавам своите стихове?
– На своята изящна статуя на Пигмалион
(но защо ли боговете все остават глухи).
Какво е жената?
– Красиво основание да се
пишат стихове.
Само толкова ли?
– Жената отглежда в себе си
великата тайна на живота.
Защо завързвам слънчевите лъчи за дърветата,
на красиви панделки?
– А как иначе да съм сигурен,
че няма земята от слънцето да реши да избяга.
Какво е свободата?
– Способността да пиша стихове.
Откъде идват моите стихове?
– От моят най-голям учител по Естетика.
Кой е моят най-голям учител по Естетика?
– Планината.
Защо не изоставя хората
и не стана неизменна част от планината?
– О, веднъж да се разделя със своето тяло
и никога повече няма да искам да бъда човек.
Имам ли притеснения относно поетът в себе си?
– Само едно –
достатъчно пълноводен ли е,
за да напоява буквите.
Какво е Поезия?
– Поезия е моментът, в който
частица от безкрайното непознато
усети притегляне към познатото.
Колко струва поезията?
– Все едно да питате,
колко струва способността на жената да ражда.
Защо пиша стихове?
Защото ……………………………………………
(чува се звук от разкъсване на листа с въпросите).
