Събирам отломки от
разпиляното слънце
из мъртвеещата ти
пепел.
Като безмилостна
хрътка,
преследваща с ярост
своята жертва,
все по-озъбено към
поредния Ноев ковчег
доближаваш се.
Разчитам ясно, Ден,
необузданата лудост
в очите ти,
поругаването на
небесната дъга,*
изгарянето на
слънцето и зная,
че на бъдния кораб,
из строго подредените палуби,
нито един поет няма
да бъде допуснат.
Затова, Ден,
за теб светлината
след тебе събирам –
за да има във
после-то
глада си отново с
какво да нахраниш.