Не искам нищо повече от младостта си (деветнадесет години по-късно)

Не искам нищо повече от младостта си,

освен да бъде търсен дом от слънцето

във дните,

а нощите ѝ да са южно вино

и поезия.

 

Да бъдат стиховете ѝ пътуване по думите отвътре.

И на вода течаща ритъма да следват.

И тишина да бъдат,

пред славея щастливо се предала.

Да търсят повече от разума – сърцето.

 

Една жена, самоизваяла се

от коприната на моите сънища,

да ги напусне,

пред мене стъпките си парещи да спре,

да ме окичи с пламналата своя роза

и тази роза, с корени в кръвта ми,

да е все разлистена.

Да ме обгърне в крехката постеля

на своя тайнствен аромат,

извиращ от дълбоката ѝ женска тайна –

Дете да бъде

и да бъде Майка.

 

Не искам нищо повече от младостта си,

освен в обувките си да ме пусне вятърът.

И  в лудостта си да разбиваме морето.

Във седемте синеещи очи на Рила

очите си да къпя –

за красотата да са вечно чисти.

Към хоризонтите да тичам жаден,

а щом предела си повярвам че достигам –

врата открехната да ме очаква.

 

Не искам нищо повече от младостта си!