Случайно ли при мене спря да си починеш,
след първите замахвания
на още слабите крилца?
Пух малък с човка, пеещо глухарче,
изпъчил гордо своята осанка,
в ръката ми ноктета впил – запя!
Нима ме викаш, малък друже,
да бъдем заедно
във полетът и песента?
Благодаря ти!
Идвам.
Учи ме днес на свобода.
Когато ти си тръгна,
не пожела да вземеш със себе си моите стихове.
Остави ги на малката масичка до леглото.
Винаги настояваше, че тя изглежда много по-красива
с тях, върху себе си.
Никога няма да забравя,
в колко радост се давеха твоите сълзи,
докато ги четеше.
Не взе всички онези лъскави часовници и
кутията с ордена — за изключителни заслуги.
Те не струваха твоето време във мината.
Така неочаквано се отказа от
любимите си сутрешни кафета,
от шегите с преминаващите жени и от
мълчаливите разговори със вятъра.
Не пожела нито една част от деня
да приемеш за свой спътник насетне —
за мен ги остави и настояваше,
че е редно и аз, като теб,
да имам син, на когото да ги оставя
след време.
Не пожела да вземеш също и Мама —
Татко, нея на кого я остави?
Единствено взе си смеха
и искрицата синя в очите.
Те добре ще ти светят нагоре!
16.05.2021
На пустинния пясък
в очакването
търпеливо на дъжда
открих най-горещата
обич
и на пясъка казах –
вземи ме
в своята жажда,
аз имам с какво да
платя.
В песента на дъжда,
напояваща страстно
земята,
долових съвършения
ритъм
и казах на дъжда –
вземи ме
в своята музика,
аз имам с какво да
платя.
На неспокойния
вятър
в посоките
непреклонни
свободата видях как
ликува
и на вятъра казах –
в своята сила
вземи ме,
аз имам с какво да
платя.
Красотата видях как
се ражда
на сърнето в
изящните стъпки
край планинското
езеро тихо
и на сърнето казах
–
в нежността си
вземи ме,
аз имам с какво да
платя.
В неуморния път на
водата,
между облака и
морето
най-древната
мъдрост усетих
и на водата
прошепнах –
вземи ме
в своята вечност,
със себе си ще платя!
Не искам нищо
повече от младостта си,
освен да бъде
търсен дом от слънцето
във дните,
а нощите ѝ да са
южно вино
и поезия.
Да бъдат стиховете
ѝ пътуване по думите отвътре.
И на вода течаща
ритъма да следват.
И тишина да бъдат,
пред славея
щастливо се предала.
Да търсят повече от
разума – сърцето.
Една жена,
самоизваяла се
от коприната на
моите сънища,
да ги напусне,
пред мене стъпките
си парещи да спре,
да ме окичи с
пламналата своя роза
и тази роза, с
корени в кръвта ми,
да е все
разлистена.
Да ме обгърне в
крехката постеля
на своя тайнствен
аромат,
извиращ от
дълбоката ѝ женска тайна –
Дете да бъде
и да бъде Майка.
Не искам нищо
повече от младостта си,
освен в обувките си
да ме пусне вятърът.
И в лудостта си да разбиваме морето.
Във седемте синеещи
очи на Рила
очите си да къпя –
за красотата да са
вечно чисти.
Към хоризонтите да
тичам жаден,
а щом предела си
повярвам че достигам –
врата открехната да
ме очаква.
Не искам нищо повече от младостта си!
за теб да изплета,
с копринените букви, със които
край Исла Негра своята любима
Неруда е загръщал,
във съучастие със южната
луна
и океана.
Ала поезията не ме научи
като него да скроявам, затова
единствено със своите цветя прозрачни
ще те наметна в малката ни стая.
Но и на тебе,
толкова красива, Ив,
не би подхождало ти никак
дреха чужда да обличаш.
Последното
стихотворение което написах
не ми позволи да си
тръгна от него
Колко ли
стихотворения
съм опитвал да
редактирам след време
но бях ги напуснал
и връщане обратно нямаше
а ето че това ме
задържа във себе си
Преглеждам бавно
всяка нишка от която изтъкано е –
да няма скъсано
влакно случайно
или несходство в
цветове и аромати
ала е всичко както
подобава
на най-красивото
измежду всичките
които съм изплитал
Нима безсмислено е
вече да излизам
Нима поезията с
мене се сбогува
Нищо ново не
разказах на дните,
ново цвете в
градината
с прозрачните цветя
не отгледах.
Защо писах ли?
Защото трябва да се
пишат стихове,
за да не умират
думите,
да са красиви в оня
неизбежен миг,
когато ще се появи
Поетът,
обявяващ новото
стихотворение.
“Къде са дивите деца на
Уитман…“
Лорънс
Ферлингети
Поети, изтръгнете
стиха от студените ръце на разума
и го върнете на
сърцето.
Достатъчно прецизно
подредени пъзели,
задрямали в
скуката.
Думите не са
предмети
с неудобна или
подходяща форма.
Думите не са числа
от сложна
математическа формула.
Думите не са
парчета някакви,
случайно вмъкнати
във битието.
И не са материал
зидарски
за стените на човешката
опитоменост.
Думите са непокорни
огнени езици –
във всяка влезте и
горете.
Думите пера са от
митичната Жар-птица –
с тях небето
изгребете.
Думите потаен океан
са – удавете се
в дълбоката му,
тиха мъдрост и
в безумните вълни
на яростта му.
В думите живейте,
тъй както в себе си
живеете.
Изпийте светлата им
същност
и със нея,
когато се завърнете
отвън – пишете.
Върнете на стиха
на думите
вулканичния блясък, Поети,
изригващ в ударите
на сърцето.
