Думите

 

Най-напред ги опознаваш по външност –

колко са дълги, имат ли ръбове или

са гладки за езика.

 

Сетне узнаваш коя точно частица от света

в себе си отразяват.

 

После се учиш да ги подреждаш заедно,

в линия, – досущ като онази на живота.

 

А ако някой ден пропишеш поезия,

но само ако пропишеш поезия –

те ще ти позволят да навлезеш от

вътрешната им страна

и да научиш тайните им.

 

Тайни, които те призовават

да напуснеш думите незабавно.

Да продължиш отвъд тях –

във вечното безименно да се завърнеш.

 

Какво привлича те така неудържимо

отвъд лицето на езика?

Твоят Дом ли те зове?

Истината ли?

 

Едва когато умрем, ще я достигнем.

Тя ще разтвори обятията си майчински,

ще ни се усмихне –

                Наскитахте ли се вече?

и ще си ни прибере обратно.

 

*

Ех, Рембо,

защо след Брюксел не замина за Тибет? –

 

Да те гощават склоновете с чай

от живите листа на тишината.

 

И да постигнеш най-красивата поема.

Поетът

 

Той използва толкова малко думи,

че чак езика започва да изпитва неудобство

и да се чувства неуверен в себе си.

Убиецът

 

По пътя си намерих цвете с аромат,

пред който влюбено мълчаха дните.

Поисках този аромат за спътник,

цветето откъснах.

И видях,

как въздухът със цветето увехна.

 

Сърне, уморено в игри край реката,

от нея пиеше вода.

Прострелях го в сърцето.

И видях,

как пролетта отказа да настъпи.

 

След време и човек убих.

Видях,

изписаните книги как замлъкнаха завинаги.

 

Обърнах се назад.

Видях,

лежеше мъртво времето под моите стъпки.

 

Себе си убих.

Видях,

как цвете с аромат,

пред който влюбено мълчаха дните,

в себе си ме пусна.

Поетизми 2

 

*

Поезията е обърната към

бъдещето памет.

 

*

Поезия е моментът, в който

частица от безкрайното непознато

усети притегляне към познатото.

 

*

Добрият поет е добър, не защото

познава добре езика, а заради познанията си

за намиращото се отвъд езика.

 

*

Стихове с хора.

Стихове без хора.

 

Стихът без хора е по-красив!

 

*

И ако човечеството се е запътило в посока,

която не желая да следвам,

тогава какво?

 

*

От себе си, към себе си вървя.

Стихът е единствен свидетел.

Езикът, като господар

 

Ако някой ден Езикът стане господар,

той вероятно ще простреля поета, заради

постоянното му дезертьорство отвъд реалността.

Вместо благодарности към моят редактор

Наслаждавам се на блаженството, постигнато

чрез написването на стихотворение.

Нося се сред уюта на красивата му безтегловност…

И внезапно

редакторът ме разтърсва, стиснал здраво

своята неумолима (но честна) брадва,

с която започва чевръсто да подкастря,

говорейки ми бащински. –

“Само толкова? Това ли е? Сериозно?

Ти можеш много повече, момче.

Напусни веднага този сън коварен

и обратно се върни,

на думите отвътре влез.

И не спирай, докато не станеш тях.“ 

И, поразсънил се, разбирам, че е прав;

че аз самият искам още да се скитам,

из дълбините тайни на езика.

Шепотът на планината

Скитниче със сини ириси,

от времето излез и себе си срещни

по склоновете, живи, на скалите.

 

Ела и потърси се

на камъка във разказите мълчаливи,

изслушвани от слънцето с търпение

и по-нетърпеливо – от снега.

 

В несвършващата песен на реката,

затичана към своето начало –

влез.

 

В усмивката на ягодата горска

и на козлето диво в нрава весел –

намери се.

 

Стани трева устойчива, със корен здрав.

Но и бъди неуловимо ехо.

 

Тук те очаква твоят стих,

без който стъпките ти ще останат празни. 

Попълване на въпросник за Поети

С какво мастило пиша своите стихове?

– С евтин алкохол,

който заповядва на кръвта ми.

 

Къде работя?

– Работя на място, на което

поетите ги провесват с главата надолу

за развлечение.

 

Къде живея?

– По-добре това реалността да не узнава.

 

На кого посвещавам своите стихове?

– На своята изящна статуя на Пигмалион

(но защо ли боговете все остават глухи).

 

Какво е жената?

– Красиво основание да се

пишат стихове.

 

Само толкова ли?

– Жената отглежда в себе си

великата тайна на живота.

 

Защо завързвам слънчевите лъчи за дърветата,

на красиви панделки?

– А как иначе да съм сигурен,

че няма земята от слънцето да реши да избяга.

 

Какво е свободата?

– Способността да пиша стихове.

 

Откъде идват моите стихове?

– От моят най-голям учител по Естетика.

 

Кой е моят най-голям учител по Естетика?

– Планината.

 

Защо не изоставя хората

и не стана неизменна част от планината?

– О, веднъж да се разделя със своето тяло

и никога повече няма да искам да бъда човек.

 

Имам ли притеснения относно поетът в себе си?

– Само едно –

достатъчно пълноводен ли е,

за да напоява буквите.

 

Какво е Поезия?

– Поезия е моментът, в който

частица от безкрайното непознато

усети притегляне към познатото.

 

Колко струва поезията?

– Все едно да питате,

колко струва способността на жената да ражда.

 

Защо пиша стихове?

Защото ……………………………………………

(чува се звук от разкъсване на листа с въпросите).