Стената е винаги вътре в нас,
извисена стои непокътната.
Толкова лесно е да я скрием от другите,
с повечко усилия — от себе си.
Но сякаш се страхуваме от неизбежното –
най неочаквано да дойде миг,
един измежду нас да се изправи с ярост,
очи кървясали във своята стена да впие
и в нея челото си силно да заблъска,
до окончателния край непредсказуем.
Какво тогава ще направим ние,
какво тогава трябва да направим?
