Кучета
/На Кръстьо Раленков /
Колко смели бяхме!
Бездомни кучета, готови
яростно да разкъсат луната.
Ти я захапа за тъмната ѝ страна.
За мен остана светлата.
А как силно ръмжахме, докато дърпахме.
Дърпахме и вярвахме, че е възможно
в живота да се отделят лошо от добро.
Докато луната не те погълна.
Цяла.
Неделима.
06.08.2025
Най-напред ги опознаваш по външност –
колко са дълги, имат ли ръбове или
са гладки за езика.
Сетне узнаваш коя точно частица от света
в себе си отразяват.
После се учиш да ги подреждаш заедно,
в линия, – досущ като онази на живота.
А ако някой ден пропишеш поезия,
но само ако пропишеш поезия –
те ще ти позволят да навлезеш от
вътрешната им страна
и да научиш тайните им.
Тайни, които те призовават
да напуснеш думите незабавно.
Да продължиш отвъд тях –
във вечното безименно да се завърнеш.
Какво привлича те така неудържимо
отвъд лицето на езика?
Твоят Дом ли те зове?
Едва когато умрем, ще я достигнем.
Тя ще разтвори обятията си майчински,
ще ни се усмихне –
Наскитахте ли се вече?
и ще си ни прибере обратно.
Той използва толкова малко думи,
че чак езика започва да изпитва неудобство
и да се чувства неуверен в себе си.
По пътя си намерих цвете с аромат,
пред който влюбено мълчаха дните.
Поисках този аромат за спътник,
цветето откъснах.
И видях,
как въздухът със цветето увехна.
от нея пиеше вода.
Прострелях го в сърцето.
И видях,
как пролетта отказа да настъпи.
След време и човек убих.
Видях,
изписаните книги как замлъкнаха завинаги.
Обърнах се назад.
Видях,
лежеше мъртво времето под моите стъпки.
Себе си убих.
Видях,
как цвете с аромат,
пред който влюбено мълчаха дните,
в себе си ме пусна.
*
Поезията е обърната към
бъдещето памет.
*
Поезия е моментът, в който
частица от безкрайното непознато
усети притегляне към познатото.
*
Добрият поет е добър, не защото
познава добре езика, а заради познанията си
за намиращото се отвъд езика.
*
Стихове с хора.
Стихове без хора.
Стихът без хора е по-красив!
*
И ако човечеството се е запътило в посока,
която не желая да следвам,
тогава какво?
*
От себе си, към себе си вървя.
Стихът е единствен свидетел.
Ако някой ден Езикът стане господар,
той вероятно ще простреля поета, заради
постоянното му дезертьорство отвъд реалността.
Наслаждавам се на блаженството, постигнато
чрез написването на стихотворение.
Нося се сред уюта на красивата му безтегловност…
И внезапно
редакторът ме разтърсва, стиснал здраво
своята неумолима (но честна) брадва,
с която започва чевръсто да подкастря,
говорейки ми бащински. –
“Само толкова? Това ли е? Сериозно?
Ти можеш много повече, момче.
Напусни веднага този сън коварен
и обратно се върни,
на думите отвътре влез.
И не спирай, докато не станеш тях.“
И, поразсънил се, разбирам, че е прав;
че аз самият искам още да се скитам,
из дълбините тайни на езика.
Скитниче със сини ириси,
от времето излез и себе си срещни
по склоновете, живи, на скалите.
Ела и потърси се
на камъка във разказите мълчаливи,
изслушвани от слънцето с търпение
и по-нетърпеливо – от снега.
В несвършващата песен на реката,
затичана към своето начало –
влез.
В усмивката на ягодата горска
и на козлето диво в нрава весел –
намери се.
Стани трева устойчива, със корен здрав.
Но и бъди неуловимо ехо.
Тук те очаква твоят стих,
без който стъпките ти ще останат празни.
С какво мастило пиша своите стихове?
– С евтин алкохол,
който заповядва на кръвта ми.
Къде работя?
– Работя на място, на което
поетите ги провесват с главата надолу
за развлечение.
Къде живея?
– По-добре това реалността да не узнава.
На кого посвещавам своите стихове?
– На своята изящна статуя на Пигмалион
(но защо ли боговете все остават глухи).
Какво е жената?
– Красиво основание да се
пишат стихове.
Само толкова ли?
– Жената отглежда в себе си
великата тайна на живота.
Защо завързвам слънчевите лъчи за дърветата,
на красиви панделки?
– А как иначе да съм сигурен,
че няма земята от слънцето да реши да избяга.
Какво е свободата?
– Способността да пиша стихове.
Откъде идват моите стихове?
– От моят най-голям учител по Естетика.
Кой е моят най-голям учител по Естетика?
– Планината.
Защо не изоставя хората
и не стана неизменна част от планината?
– О, веднъж да се разделя със своето тяло
и никога повече няма да искам да бъда човек.
Имам ли притеснения относно поетът в себе си?
– Само едно –
достатъчно пълноводен ли е,
за да напоява буквите.
Какво е Поезия?
– Поезия е моментът, в който
частица от безкрайното непознато
усети притегляне към познатото.
Колко струва поезията?
– Все едно да питате,
колко струва способността на жената да ражда.
Защо пиша стихове?
Защото ……………………………………………
(чува се звук от разкъсване на листа с въпросите).
Случайно ли при мене спря да си починеш,
след първите замахвания
на още слабите крилца?
Пух малък с човка, пеещо глухарче,
изпъчил гордо своята осанка,
в ръката ми ноктета впил – запя!
Нима ме викаш, малък друже,
да бъдем заедно
във полетът и песента?
Благодаря ти!
Идвам.
Учи ме днес на свобода.
Когато ти си тръгна,
не пожела да вземеш със себе си моите стихове.
Остави ги на малката масичка до леглото.
Винаги настояваше, че тя изглежда много по-красива
с тях, върху себе си.
Никога няма да забравя,
в колко радост се давеха твоите сълзи,
докато ги четеше.
Не взе всички онези лъскави часовници и
кутията с ордена — за изключителни заслуги.
Те не струваха твоето време във мината.
Така неочаквано се отказа от
любимите си сутрешни кафета,
от шегите с преминаващите жени и от
мълчаливите разговори със вятъра.
Не пожела нито една част от деня
да приемеш за свой спътник насетне —
за мен ги остави и настояваше,
че е редно и аз, като теб,
да имам син, на когото да ги оставя
след време.
Не пожела да вземеш също и Мама —
Татко, нея на кого я остави?
Единствено взе си смеха
и искрицата синя в очите.
Те добре ще ти светят нагоре!
16.05.2021
На пустинния пясък
в очакването
търпеливо на дъжда
открих най-горещата
обич
и на пясъка казах –
вземи ме
в своята жажда,
аз имам с какво да
платя.
В песента на дъжда,
напояваща страстно
земята,
долових съвършения
ритъм
и казах на дъжда –
вземи ме
в своята музика,
аз имам с какво да
платя.
На неспокойния
вятър
в посоките
непреклонни
свободата видях как
ликува
и на вятъра казах –
в своята сила
вземи ме,
аз имам с какво да
платя.
Красотата видях как
се ражда
на сърнето в
изящните стъпки
край планинското
езеро тихо
и на сърнето казах
–
в нежността си
вземи ме,
аз имам с какво да
платя.
В неуморния път на
водата,
между облака и
морето
най-древната
мъдрост усетих
и на водата
прошепнах –
вземи ме
в своята вечност,
със себе си ще платя!
Не искам нищо
повече от младостта си,
освен да бъде
търсен дом от слънцето
във дните,
а нощите ѝ да са
южно вино
и поезия.
Да бъдат стиховете
ѝ пътуване по думите отвътре.
И на вода течаща
ритъма да следват.
И тишина да бъдат,
пред славея
щастливо се предала.
Да търсят повече от
разума – сърцето.
Една жена,
самоизваяла се
от коприната на
моите сънища,
да ги напусне,
пред мене стъпките
си парещи да спре,
да ме окичи с
пламналата своя роза
и тази роза, с
корени в кръвта ми,
да е все
разлистена.
Да ме обгърне в
крехката постеля
на своя тайнствен
аромат,
извиращ от
дълбоката ѝ женска тайна –
Дете да бъде
и да бъде Майка.
Не искам нищо
повече от младостта си,
освен в обувките си
да ме пусне вятърът.
И в лудостта си да разбиваме морето.
Във седемте синеещи
очи на Рила
очите си да къпя –
за красотата да са
вечно чисти.
Към хоризонтите да
тичам жаден,
а щом предела си
повярвам че достигам –
врата открехната да
ме очаква.
Не искам нищо повече от младостта си!
за теб да изплета,
с копринените букви, със които
край Исла Негра своята любима
Неруда е загръщал,
във съучастие със южната
луна
и океана.
Ала поезията не ме научи
като него да скроявам, затова
единствено със своите цветя прозрачни
ще те наметна в малката ни стая.
Но и на тебе,
толкова красива, Ив,
не би подхождало ти никак
дреха чужда да обличаш.
Последното
стихотворение което написах
не ми позволи да си
тръгна от него
Колко ли
стихотворения
съм опитвал да
редактирам след време
но бях ги напуснал
и връщане обратно нямаше
а ето че това ме
задържа във себе си
Преглеждам бавно
всяка нишка от която изтъкано е –
да няма скъсано
влакно случайно
или несходство в
цветове и аромати
ала е всичко както
подобава
на най-красивото
измежду всичките
които съм изплитал
Нима безсмислено е
вече да излизам
Нима поезията с
мене се сбогува
Нищо ново не
разказах на дните,
ново цвете в
градината
с прозрачните цветя
не отгледах.
Защо писах ли?
Защото трябва да се
пишат стихове,
за да не умират
думите,
да са красиви в оня
неизбежен миг,
когато ще се появи
Поетът,
обявяващ новото
стихотворение.
