Кучета
/На Кръстьо Раленков /
Колко смели бяхме!
Бездомни кучета, готови
яростно да разкъсат луната.
Ти я захапа за тъмната ѝ страна.
За мен остана светлата.
А как силно ръмжахме, докато дърпахме.
Дърпахме и вярвахме, че е възможно
в живота да се отделят лошо от добро.
Докато луната не те погълна.
Цяла.
Неделима.
06.08.2025
Най-напред ги опознаваш по външност –
колко са дълги, имат ли ръбове или
са гладки за езика.
Сетне узнаваш коя точно частица от света
в себе си отразяват.
После се учиш да ги подреждаш заедно,
в линия, – досущ като онази на живота.
А ако някой ден пропишеш поезия,
но само ако пропишеш поезия –
те ще ти позволят да навлезеш от
вътрешната им страна
и да научиш тайните им.
Тайни, които те призовават
да напуснеш думите незабавно.
Да продължиш отвъд тях –
във вечното безименно да се завърнеш.
Какво привлича те така неудържимо
отвъд лицето на езика?
Твоят Дом ли те зове?
Едва когато умрем, ще я достигнем.
Тя ще разтвори обятията си майчински,
ще ни се усмихне –
Наскитахте ли се вече?
и ще си ни прибере обратно.
Той използва толкова малко думи,
че чак езика започва да изпитва неудобство
и да се чувства неуверен в себе си.
По пътя си намерих цвете с аромат,
пред който влюбено мълчаха дните.
Поисках този аромат за спътник,
цветето откъснах.
И видях,
как въздухът със цветето увехна.
от нея пиеше вода.
Прострелях го в сърцето.
И видях,
как пролетта отказа да настъпи.
След време и човек убих.
Видях,
изписаните книги как замлъкнаха завинаги.
Обърнах се назад.
Видях,
лежеше мъртво времето под моите стъпки.
Себе си убих.
Видях,
как цвете с аромат,
пред който влюбено мълчаха дните,
в себе си ме пусна.
