събота, 9 януари 2021 г.

Защо писах стихове

 

Нищо ново не разказах на дните,

ново цвете в градината

с прозрачните цветя не отгледах.

Защо писах ли?

Защото трябва да се пишат стихове,

за да не умират думите,

да са красиви в оня неизбежен миг,

когато ще се появи Поетът,

обявяващ новото стихотворение.

Изтръгнете стиха от студените ръце на разума

 

                 “Къде са дивите деца на Уитман…“

                                       Лорънс Ферлингети

 

 

Поети, изтръгнете стиха от студените ръце на разума

и го върнете на сърцето.

Достатъчно прецизно подредени пъзели,

задрямали в скуката.

Думите не са предмети

с неудобна или подходяща форма.

Думите не са числа

от сложна математическа формула.

Думите не са парчета някакви,

случайно вмъкнати във битието.

И не са материал зидарски

за стените на човешката опитоменост.

Думите са непокорни огнени езици –

във всяка влезте и горете.

Думите пера са от митичната Жар-птица –

с тях небето изгребете.

Думите потаен океан са – удавете се

в дълбоката му, тиха мъдрост и

в безумните вълни на яростта му.

В думите живейте,

тъй както в себе си живеете.

Изпийте светлата им същност

и със нея,

когато се завърнете отвън – пишете.

Върнете на стиха

на думите вулканичния блясък, Поети,

изригващ в ударите на сърцето.

вторник, 21 април 2020 г.

Стената

Стената е винаги вътре в нас,

извисена стои непокътната.

Толкова лесно е да я скрием от другите,

с повечко усилия — от себе си.

 

Но сякаш се страхуваме от неизбежното –

най неочаквано да дойде миг,

един измежду нас да се изправи с ярост,

очи кървясали във своята стена да впие

и в нея челото си силно да заблъска,

до окончателния край непредсказуем.

 

Какво тогава ще направим ние,

какво тогава трябва да направим?


четвъртък, 5 март 2020 г.

Никога не съм харесвал Март

Никога не съм харесвал Март —

колебанието на вятъра,

сякаш напълно изгубил увереност

за посоката,

странните срещи на слънце и сняг

в несигурните длани на небето,

все още липсващите птици

и подлудяващите амплитуди,

с които дори термометрите

трудно могат да свикнат.

 

Завързваш около ръката ми

своята бяло-червена мартеничка

с треперещи пръсти.

Опитвам се да ги успокоя

допирайки ги до устните си,

но и двамата знаем добре

което не казваме.

 

Ти ще се върнеш при него

и той ще получи своето лято.

А за мен ще остане поезията.

 

Така и няма да заобичам Март.


неделя, 23 февруари 2020 г.

Диви цветя

На друг език ме викате,

отдавна от мене изгубен,

диви цветя, из диви полета разпръснати,

далеч от градините спретнати,

в които мирише на заключено слънце.

Аз избягах, диви цветя.

Оголил всяко сетиво до чисто,

дойдох да легна между вас,

за да ме учите

на красота

и на обичане.


вторник, 12 ноември 2019 г.

За да има във после-то глада си отново с какво да нахраниш

Събирам отломки от разпиляното слънце

из мъртвеещата ти пепел.

Като безмилостна хрътка,

преследваща с ярост своята жертва,

все по-озъбено към поредния Ноев ковчег

доближаваш се.

 

Разчитам ясно, Ден,

необузданата лудост в очите ти,

поругаването на небесната дъга,*

изгарянето на слънцето и зная,

че на бъдния кораб, из строго подредените палуби,

нито един поет няма да бъде допуснат.

 

Затова, Ден,

за теб светлината след тебе събирам –

за да има във после-то

глада си отново с какво да нахраниш.


сряда, 7 август 2019 г.


из Тълковен Речник на Поета
                 на Красимира Зафирова

          страница първа

Срещу дефиниция за Слънце пише
– най-непокорната измежду всички птици.
Срещу думичката Вечност е записано – Дете.
Щастие – домът на слънцето се там намира.
Аромат на вишна – песничка любима на всяко небе.
Цветя – това са преоблеклите се стихове.
Светулка – оцеляла падаща звезда.
Поет – той е на всяка светулка побратим.
Сърце и Майка – посочено срещу Земя.

           страница втора

Война – такава дума в този речник няма.
Предателство – цената на кръвта.
За верен указател към поредния ковчег на Ной, указана е – Алчност.
Стени – безсилни пред поезията са до една.

            страница трета

Откриваме на страница трета
най-точната дефиниция за Разум – Природа,
с добавка – неясно остава,
доколко човечеството вписва се в нея.