Нищо ново не
разказах на дните,
ново цвете в
градината
с прозрачните цветя
не отгледах.
Защо писах ли?
Защото трябва да се
пишат стихове,
за да не умират
думите,
да са красиви в оня
неизбежен миг,
когато ще се появи
Поетът,
обявяващ новото
стихотворение.
“Къде са дивите деца на
Уитман…“
Лорънс
Ферлингети
Поети, изтръгнете
стиха от студените ръце на разума
и го върнете на
сърцето.
Достатъчно прецизно
подредени пъзели,
задрямали в
скуката.
Думите не са
предмети
с неудобна или
подходяща форма.
Думите не са числа
от сложна
математическа формула.
Думите не са
парчета някакви,
случайно вмъкнати
във битието.
И не са материал
зидарски
за стените на човешката
опитоменост.
Думите са непокорни
огнени езици –
във всяка влезте и
горете.
Думите пера са от
митичната Жар-птица –
с тях небето
изгребете.
Думите потаен океан
са – удавете се
в дълбоката му,
тиха мъдрост и
в безумните вълни
на яростта му.
В думите живейте,
тъй както в себе си
живеете.
Изпийте светлата им
същност
и със нея,
когато се завърнете
отвън – пишете.
Върнете на стиха
на думите
вулканичния блясък, Поети,
изригващ в ударите
на сърцето.
Стената е винаги вътре в нас,
извисена стои непокътната.
Толкова лесно е да я скрием от другите,
с повечко усилия — от себе си.
Но сякаш се страхуваме от неизбежното –
най неочаквано да дойде миг,
един измежду нас да се изправи с ярост,
очи кървясали във своята стена да впие
и в нея челото си силно да заблъска,
до окончателния край непредсказуем.
Какво тогава ще направим ние,
какво тогава трябва да направим?
Никога не съм харесвал Март —
колебанието на вятъра,
сякаш напълно изгубил увереност
за посоката,
странните срещи на слънце и сняг
в несигурните длани на небето,
все още липсващите птици
и подлудяващите амплитуди,
с които дори термометрите
трудно могат да свикнат.
Завързваш около ръката ми
своята бяло-червена мартеничка
с треперещи пръсти.
Опитвам се да ги успокоя
допирайки ги до устните си,
но и двамата знаем добре
което не казваме.
Ти ще се върнеш при него
и той ще получи своето лято.
А за мен ще остане поезията.
Така и няма да заобичам Март.
На друг език ме викате,
отдавна от мене изгубен,
диви цветя, из диви полета разпръснати,
далеч от градините спретнати,
в които мирише на заключено слънце.
Аз избягах, диви цветя.
Оголил всяко сетиво до чисто,
дойдох да легна между вас,
за да ме учите
на красота
и на обичане.
Събирам отломки от
разпиляното слънце
из мъртвеещата ти
пепел.
Като безмилостна
хрътка,
преследваща с ярост
своята жертва,
все по-озъбено към
поредния Ноев ковчег
доближаваш се.
Разчитам ясно, Ден,
необузданата лудост
в очите ти,
поругаването на
небесната дъга,*
изгарянето на
слънцето и зная,
че на бъдния кораб,
из строго подредените палуби,
нито един поет няма
да бъде допуснат.
Затова, Ден,
за теб светлината
след тебе събирам –
за да има във
после-то
глада си отново с
какво да нахраниш.
