През твоите улици, Живот

През твоите улици, аз винаги крачех с поглед високо обърнат

и красивото ехо от твоята песен долавях, дори в най-студените нощи и дни.

Това омайно ехо рисуваше душата ми неспирно и него дишах

и тялото си с него хранех и вярвах че зад ъгъла ще ме познае щаститето.

Но нови улици, все по-различни и далечни викаха ме и натам отивах,

тичах да достигна песента ти, в нея да остана, но ехото единствено улавях.

Едва с умората разбрах – то ехо е на моите стъпки.

ЧИПРОВСКА ЛЕГЕНДА

Едно време (преди още да е имало време), първият от всичките ми прадядовци цепел дърва, насред космичното НИЩО, понеже на първата измежду всичките ми прабаби и било студено в Чипровци. За да не замръзне в космичния студ, пра-пра родителя ми често се усмихвал на литровия буркан с червено винце. Е да де, но винцето понатежало. И не щеш ли, отплеснала се оная ми ти чипровска брадва, та като излющила един ми ти чипровски камък и излязла ИСКРАТА - оная искра, дето я знаете като ГОЛЕМИЯ ВЗРИВ. . .
  Гледам днешния свят, па се чудя - хубаво нещо ли е алкохола, лошо ли?

ТИ

Далеч

по северния бряг на самотата

в най-тихите градини на сърцето

разхождам спомени неоздравяващо безсмъртни

Какво ми причини

Преди да те позная имах себе си

днес бледо слънце дните си издирва

Какво ми причини, кажи ми

Отрекох се от всеки път за връщане

(Самотата е последната ми риза 2018)

ДВЕ ЦВЕТЯ ЕДНАКВИ

Усмивките - лика прилика -
синьо зверче лудува в очите

Едно и също слънце - плитките
еднакво любопитни луничките

И този смях едновременно
спуснал се по раменете . . .

О залез над Несебър ще запомниш ли
когато ми позираха за стих и двете

лято 2018

РЕКА
        на Георги Янев

Навлизаш смело в сухата пустиня

Ще стигнеш ли за нейната неутолима
жажда или ще погинеш

Река си и течеш със гордоста си –
да не спираш

Реките спрели превръщат се в блата

* написано след прочитането на “Репортажи, писани със затъкната уста и вързани ръце“

Добро утро, Лято мое

Безгрижно скитам се из любовта ти

мое Лято

приятно галят изгревите на сърцето ти

и ме разтапят до безкрайно-нежно

с което само

могат да се пишат стихове

И аз те пиша Лято мое

и после те чета на бавни глътки

и не смея

дори да преброя сезоните в които

да ни рисувам слято не умея

УСЛУЖЛИВО

Сред избуялите пъстроцветни полета
на паметта
се разхождам с наслада
Красиво подредените вдишвания
времето преразказват
и ме усмихват

Ала всеки път
щом до мъртвите камъни стигам
страх с полудели очи ме изпива
и пита –
с кой от тях съм замерил Исус

И тогава мълчи паметта услужливо

18.10.2017

(Самотата е последната ми риза 2018)