Диви цветя

На друг език ме викате,

отдавна от мене изгубен,

диви цветя, из диви полета разпръснати,

далеч от градините спретнати,

в които мирише на заключено слънце.

Аз избягах, диви цветя.

Оголил всяко сетиво до чисто,

дойдох да легна между вас,

за да ме учите

на красота

и на обичане.

За да има във после-то глада си отново с какво да нахраниш

Събирам отломки от разпиляното слънце

из мъртвеещата ти пепел.

Като безмилостна хрътка,

преследваща с ярост своята жертва,

все по-озъбено към поредния Ноев ковчег

доближаваш се.

 

Разчитам ясно, Ден,

необузданата лудост в очите ти,

поругаването на небесната дъга,*

изгарянето на слънцето и зная,

че на бъдния кораб, из строго подредените палуби,

нито един поет няма да бъде допуснат.

 

Затова, Ден,

за теб светлината след тебе събирам –

за да има във после-то

глада си отново с какво да нахраниш.

из Тълковен Речник на Поета

                 на Красимира Зафирова

          страница първа

Срещу дефиниция за Слънце пише

– най-непокорната измежду всички птици.

Срещу думичката Вечност е записано – Дете.

Щастие – домът на слънцето се там намира.

Аромат на вишна – песничка любима на всяко небе.

Цветя – това са преоблеклите се стихове.

Светулка – оцеляла падаща звезда.

Поет – той е на всяка светулка побратим.

Сърце и Майка – посочено срещу Земя.

           страница втора

Война – такава дума в този речник няма.

Предателство – цената на кръвта.

За верен указател към поредния ковчег на Ной, указана е – Алчност.

Стени – безсилни пред поезията са до една.

            страница трета

Откриваме на страница трета

най-точната дефиниция за Разум – Природа,

с добавка – неясно остава,

доколко човечеството вписва се в нея.

Да се знае

Когато преди седемдесет и пет години
комунистите дойдоха
отнеха хиледните стада и земи на моя прадядо
дал своя принос за световния блясък
на българския лев
ограбиха изгражданото с усилие от поколения бъдеще

Когато преди тридесет години
неолибералите дойдоха
отнеха малкото събрано от баща ми
за цял един живот в мината

Аз нямам нищо друго днес
освен своенравните си стихове
Да се знае -
от който там е наред да идва

За да имаш правото

Не забравяй стих

че твоят уют върху всеки бял лист

се заплаща със смъртта на някой клон

от могъщо и красиво дърво

което не чете поезия

Да, наистина Тялото преди време

участваше в залесяването на гората край Чипровци

след пожара, а сетне и другаде е засаждало

но и ти, струва ми се

редно е усилия по-големи да полагаш –

да обичат хората природата

За да имаш правото

“Грижете се за цветята“ 2019

Опитомяване

              “И бодлите са опитомени...“

                                            Хайри Хамдан

Късах бодлите на всяка роза

обрекла се да бъде твоя

(за да те предпазя)

На розите

поникнали в твоето отсъствие

допълнително подострях всяко връхче

(за да бъдат завинаги ничии)

Късно разбрах

че единствено си искала от мен

да ги опитомявам

(бодлите!?)

Вече се уча

(чуваш ли)

“Грижете се за цветята“ – 2019

Обещание

От няколко дни ме безпокои една поема.

Не успявам да ѝ съшия подходящите дрехи,

с които да скита по широкия свят.

Сърди се.

Усещам липсата на необятност в моя речник.

Изглежда, тялото ме предава –

не желае да следва стиха в неговия полет.

Неблагодарно е моето тяло.

Забравило е колко пъти

нежни женски устни,

влюбени в красотата на същия този стих,

се понасяха да я докоснат,

но целуваха единствено него –

земното,

и то преливаше от щастие.

И ето,

че му се моля да потърси загадъчни

и непознати думи.

Да ги подслони. . .

Отсега му обещавам,

че в следващия си живот ще бъда

аромат на вишна

и ще скитам волно с вятъра.

„Не изгрява слънцето от изток“ – 2017 (редактирано април 2019)